Наричат я Дивата ферма

Наричат дома си „Дивата ферма”, селска ферма за вълнуващи преживявания в Източните Родопи. И той действително е див, не фермата, а регионът. Татко Ники, мама Бети и четирите им деца живеят накрая на селцето Горно поле в Източните Родопи – България, недалече от границата с Гърция. Късен слънчев следобед в началото на октомври е и есенният вятър гали цветята в оградения им с дувари двор. По нищо не личи, че извън този рай от багри вълци са убили две овци предната нощ.
Пристигнахме в пет часа следобед и се настанихме в двете уютни стаи за гости. Бети ще ни сервира истинска родопска вечеря в осем, така че има време за една разходка и запознаване с Горно поле. С падането на здрача керемидите на каменните къщи порозовяват на фона на чернеещите планински склонове в далечината. Овчар се завръща със стадото си овце. Ще бъдат ли в безопасност нощес? Вървим из пусти улици. От някои прозорци наднича жълта светлина. Други си остават тъмни, със счупени стъкла. В притихналото свечеряване един свежобоядисан в бяло параклис очаква вярващите. На другата сутрин те ще дойдат на тълпи от близо и далеч, за да видят как се освещава новопостроеният молитвен храм.
Тъмно е, когато решаваме да се приберем. Зад една желязна ограда, в открита пещ в дъното на двора пламва ярък оранжев огън. Стара жена обикаля наоколо. С жестове – не говорим български – я питаме за какво е огънят. Може ли да влезем да видим? Да, усмихва се старицата, чиято традиционна забрадка покрива побеляваща коса над сбръчкано чело. Тя отключва градинската порта. Доближаваме се до огъня и се стопляме. Горящи, попукващи клони и съчки, но нищо не издава защо е бил запален огънят. Старицата се сеща, че не разбираме и ни прави знак да я последваме в къщата. В коридорчето зад вратата, върху ниска маса е поставена цяла овца, обезглавена и внимателно приготвена за изпичане в пещта отвън. В този момент влиза една от внучките на жената, тя говори малко немски. Три часа ще трае опичането на овцата, ни обяснява тя. Ще сме добре дошли да се върнем по-късно вечерта и да опитаме месото. Благодарим за това голямо гостоприемство и обясняваме, че Бети ни чака и че не знаем дали ще можем да дойдем пак...
Планината Родопи – наречена на името на тракийския бог Родопа – обхваща общо 15000 кв. км, от които 85% са на българска територия, а 15% принадлежат на Гърция. Покритaта с гора планина е средно 785 м висока. Най-високият връх в Източните Родопи – „Вейката” – е 1470 м. Заоблени склонове се редуват със стръмни скали над сини реки, лъкатушещи през полубезлюдния планински пейзаж. В речния пясък може все още да се открие злато. Източните Родопи са богати в много отношения. Тук се срещат умереният централноевропейски и средиземноморският климат, превръщайки региона в съсредоточие на биоразнообразие: над 2000 висши растения и 278 вида птици, включително невероятните 36 от общо 38 вида прерийни птици в Европа. Изобилието превръща Източните Родопи в съкровищница, привличаща любители на птиците от много страни. Те идват, за да видят лешоядите, които гнездят по високите скали: Белоглавия лешояд с горделивата му осанка и бяла яка и Египетския лешояд, чието пронизително изсвирване се разнася над цялата планина. 65 вида бозайници намират убежище в Източните Родопи, а вероятността да срещнете вълк е най-висока в цяла Европа.
Започнахме пътуването си от Ивайловград, в югоизточния ъгъл на българските Родопи. Слънцето грееше и небето беше безоблачно. Струпани дърва покрай улиците издаваха наближаването на зимата, но тя изглеждаше все още далече, тъй като температурата се покачи до приятните 25° по Целзий. В старата градска част на хълма зиданите от жълт камък къщи дремеха както и преди столетия. В градинките красиво червенееха нарове.
От Ивайловград отидохме с кола до Маджарово, близо до Горно поле. Беше чудесно. По планинските склонове дърветата бяха обагрени в жълто, оранжево и червено. Това време от годината хората тук наричат „циганско лято”. Досами пътя храсти с едри сини плодове и розови цветове ни кимаха, докато минавахме. Пясъчните брегове на извиващата се река Арда сякаш ни канеха да идем да поплуваме. Да, помислих си, това е дивият югоизток на България, където усещаш върховна свобода, докато конят ти те отнася до върха, препускайки през планинските ливади. Това е земя за пешеходни преходи през дъбови гори и цъфтящи ливади. Това е мястото за рафтинг по реката, докато освежителни водни пръски ти обливат лицето. Тук можеш да изпробваш силите си с велосипед, докато лъкатушещият път следва извиките на планината нагоре, надолу и пак нагоре. Тук археологическите места те свързват с отминали империи: тракийската и римската. Тук можеш да се насладиш на фолклорна музика и да гледаш традиционни танци на мъже и жени, облечени с богато бродирани носии.
Мислех си също и за най-бедните фермери в този регион, разчитащи на отглеждането на тютюн, който те вече трудно продават. Бях ги наблюдавал да го берат в горещия следобед, приведени между разсадите с човешки бой. Онова, което продадат наесен, им осигурява единствените средства за цялата година. Как преживяват? Докато пътувахме нататък се надявах отглеждащите тютюн да станат строители и зидари на нови екохотели и къщи за гости, да привлекат повече екотуристи и да спечелят от техните посещения. Спомних си, че Фоко Ерхарт от фондация АРК–Холандия, ми беше разказал за българин, който отишъл до Съединените щати да търси нови икономически възможности. Върнал се в България и казал: „В Щатите всичко, за което можеш да се сетиш, вече е направено. Но не и в България, тук всичко е все още възможно!”
В осем часа Бети сервира вечерята на верандата на Дивата ферма в Горно поле. Биологично чисти и питателни домашни продукти. Първо пийваме чашка от ракията на Ники. Той ни предлага четири вида ракия: от грозде, от ябълки, от сливи или от един червен горски плод. После опитваме ордьовъра: шопска салата от краставици и домати, покрити с настъргано овче сирене. Главно блюдо: телешки котлети и тиква. Вино: разкошно червено, правено лично от Бети от местно грозде, набрано от нейни братовчеди. Десерт: саварина, нещо като баклава с лешници. Силен вятър духа през планинското плато, потънало в мрак, и лампата над масата се клати, докато Бети ни разказва за живота в Източните Родопи.
Рано на следващия ден поемаме със съпруга й Ники. Той прекарва повечето си време на открито, като се грижи за стадо от 350 животни, обикалящи горите и планинските поляни. Наблюдаваме как есенните багри на горските дървета пробиват утринната мъгла, която се вдига, докато слънцето става по-ярко. Циклами красят земята под краката ни, диви пчели жужат около гнездото си в дънера на един бряст. Изкачваме високи скали, където вълци се събират през зимата и вият по пълнолуние. Гледката е смайваща. Над окъпаните в слънце долини един след друг се издигат до небето мъгливи сини зъбери. Да, ще се върнем тук!

Със съдействието на Габи тур

12 Декември 2009